Мигрзатрупан от улици,наблъскани без фантазия в някаквото пространство и голи...Голяма дървена врата с дърворезба и немски некролог-към нея вървя и не спирам.Времето е необичайно кафяво,на моменти златисто,дори не духа вятър,а аз продължавам да бръщолевя небивалици,за да спра потрепването на устните ми и нервните тикчета на полузапотените ми пръсти...Какво значи любовта за другите?Трябва ли да й отделяме безобразно толкова време,за да осъзнаем накрая,че просто ни е заболяло от егоизъм?Трябва ли да се мачка,удря,блъска,за да произведе искра без фосфор?!Както и да е.Стигнах дебелата врата и лекичко я бутнах,сякаш можех да събудя цялото безсмислие,ако й зашлевех нетърпеливо шамар.Не.Трябваше да си отговъря на думите преди всичко.Преди да встъпя в каквито и да е взаимоотношения със следващата врата.Тя е красива-металносива кожа отвън,едно рибешко око по средата и толкоз.Просто,но съвършено.Тук трябваше нежност.Да успея да я отворя не беше главният смисъл-тя сама трябваше да стори това,напълно съзнателно.Понякога и аз отрупвам пространството с излишни думи,знам за безнадеждните случаи,но поне се опитвам да придам на смисъла приличен вид.
Стигнах до сърцевината на глупавите ми врати,поне не бяха стени-да ги разбивам с ярост,вместо почукване,не ми е присъщо,а пръстите да се изпочупят лошо.Колко пъти съм падала пред праговете им!Малко преди целта да ликува в прегръдките ми,в ръцете ми нежно...Когато го погледнах-колко питанки в тези очи(???)Реят се като сини чайки и се смеят.Светът не е геометрична фигура,че да си изчислиш положението с точност до микрометър и да се настаниш,докато някой просто изтрие чертежа.Понякога е две очи,непонятно затворени от вратите...Струва си.Танц на сетивата."Можи ли един?"-"Да-а"Непременно ще опитам фламенко,може би валс.Кожата му-очертана е с клавиши,мога ли да сътворя музика да танцуваме за последно,преди да затръшна всички врати?Нежността ми се плъзга,усещам топла карминена кожа с опалови пламъчета на повърхността и знам,че пътят е един от хилядите,които чертая,път без врати...