[...]
Ластикът се впиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в тънкото детско вратле и дивото желание да прехапе кожата му нарастваше.. две тънки китки стягаха все по-силно и по-уверено връвта, устните бавно губеха розовия си цвят докато студеният син пламък пропълзяваше по тях..
"Още малко, затегни още малко..", повтаряше някакъв глас в ушите на четиригодишното момиче, и то изпълняваше без мисъл и без съпротива, просто защото трябваше.. усещаше, че трябва да затвори очи и да продължава да опъва примката около малкия си бял врат.. докато не останеше само тишината и отпуснатото кърваво въже..
Оставаше само 1 секунда; време, достатъчно да видиш целия свят по нов начин,за последен път. В тази една секунда момичето не се замисли какво го чака отвъд стаята и прозорците, нито се поколеба дали да не отпусне ластика.. но със сигурност знаеше, че там нямаше да има повече викове, кавги и сълзи.. нито майчини, нито нейни..
и това й стигаше, за да продължи напред..
[...]
*******
Понякога човек, бързайки да осъществи стремежите си, не забелязва как губи част по част себе си.. докато накрая единственото, което остава от него, е едно око, загледано напред, но безпомощно..