Има ли по-тъжна от съдбата на изоставените къщи,
на които суетният минувач често се мръщи...
Вина те нямат, с нас не се забавляват,
когато с гравитацията си вечер ни привличат.
Стъклата им ласки получават око случайно
вгледа ли се в тях.
Олющените порти желаят въображението ни
да проектира върху тях.
Ако някоя вечер останете съвсем без сили
да отблъснете повика на някой портал
не бойте се, а влезте.
Прашните легла от мъка креят, че никой
отдавна в тях не е спал.
Креслата жалки скърбят и скърцат, че никой
отдавна в тях не е седял.
Възможно е пияното само или може би
под пръстите на починал пианист да засвири
бавен танц и сенките да затанцуват в одаята
преди в меланхолия да се стопят зад някой шкаф.
После нищо чудно жадната за вас къща
да попие душата ви.
Стените гладни са за жива плът.
Сигурно ще забележите тогава
колко нещастно е да си покрив или стена
и пътниците вежди да смръщват отдолу,
когато за нищо всъщност нямате вина..