"как може да си такъв инат! и егоист! и безотговорник! и.. и.. и.. и всичко друго, което можеш да се сетиш!!", крещеше майката-риба на навъсената си дъщеря, която упорито мълчеше. като риба. после се поогледа и след като видя, че никакви викове нямаше да помогнат, врътна опашка и изплува разярено през вратата на морския си дом. в яда си забрави даже да затръшне вратата след себе си, а като се сети вече беше стигнала до позеленялото от мъхове и водорасли дъно на рибарската лодка и се спря.
замисли се.
макар и рибите да не са едни от най-умните животни, те все пак имат известно количество мозък(е, с изключение на цацата, чийто мозък е толкова миниатюрен, че често бива изяждан в бързината от някой гладен първобитен човек)
рибите имат и емоции.
имат си и една малка рибешка душичка, която крият някъде под безбройните си метални люспи и я пазят да не я види никоя друга риба. защото макар и незначителна по размери, тя съдържаше в себе си живота им.
майката-риба си мислеше точно за тази душа, докато гледаше проядените дъски на вече остарялата лодка, която отвреме навреме биваше плавно залюлявана от морските вълни.
в този момент неочаквано водата се развълнува и преди майката-риба да успее да разбере причината за това вълнение, тя сама й се яви. или по-скоро я обви.
след няколко минути безполезнена борба с рибарските мрежи, заедно с още немалко риби,рибки и рибчета,майката-риба едва-едва отваряше почти изсъхналите си хриле, за да поеме поредната горчива доза въздух, а опитите й да се върне обратно във жадуваното море я изтощаваха още повече и затрудняваха дишането й..