по дяволите всичко се преплита така жестоко...
струва ми се, че живота е една подигравка. от онези великите, които веднага записваш в паметта си да не ги забравиш. ей така се мъчиш, стремиш се, мислиш си, че всичко е кратко точно и ясно. забъркваш се в собствените си състояния и после ти се повръща от световъртеж.
ходиш напред, докато някой не те дръпне. навиваш се колко си прав и как си кристално ясен на...себе си най-малкото. и после заспиваш с ''кой съм аз'' и се будиш с ''майната ти,боклук''.
състояния от еуфория до депресия на всеки няколко часа. колко уморително може да бъде това. колко може да понесе мозъка ми преди да го размия по нечий тротоар.
игра си играе с нас действителността. тамън ни е станало скучно и се палим да щракаме с пръсти през сълзи на кючеци. и се палим да повръщаме върху миналото ни тъй радостно щастливо. и тя милата решава, че ни е малко нашето си невежество, а ни блъска и чуждото. тоест своето.
кой ще се оплаче, че му е скучен живота?
тъй сладкото чувство на депресия/изоставеност/неразбиране/слабост/погнуса/обърканост. всички тези приказни чувства, прегърнати във вечното танго на моя живот.
наздраве приятелю!