реве ми се. както едно време, когато някои неща ми бяха станали ясни, но все още си мислех, че морето ми е до колене. какво трябва па получим от живота няколко щамара, за да се научим на смирение,така ли. тогава можехме да се бунтуваме срещу естеството. когато не знаехме колко лесно можеш да изгубиш, без да усетиш дори,че губиш. помня първия път когато загубих, болеше много,заради едно неизпълнено обещание,заради едни думи ще се върна след малко, които станаха последни. тогава можехме да си позволим да дълбаем мъката, докато не остане нищо освен порочната утеха,че си страдал дълбоко. сега отминаваш. отминаваш както го направих при следващата си загуба, отминаваш с два карамфила и една свещ, отминаваш след като си дал на тези, които имат нужда, обич. същата обич, която кара да боли. когато чуждата болка спре да те достига, си пораснал. големите следват дълга, децата намират смисъл. аз знам защо бях там. за да дам не сентенция за преходността на живота,а обичта си на тези,които губят. заради тези, които аз съм загубила. отминаваш. но не без сянка, друго нямаш-миналото отнесе онези първи сълзи на покруса и бунт. може би онези думи "ще се върна след малко" са пълната истина, единственото давно обещание. ще се върна след малкото, което искам да напълня с обич, при тези, с които някога съм я делила. пак ще бъдеш щастлива. обичаш.