вчера пак се видяхме с теб...
говорихме си, държахме си ръцете и пак...все едно никога не се е случило нищо.
все едно душата ми не се късаше когато ми каза че няма да ми се обадиш. все едно не изплаках пак онези сълзи...
все едно че "просто ни е хубаво зедно"
гледах те как ми се усмихваш...на 27 или на 29 си...със страхотната си, опъната и леко загоряла кожа...с рошавата коса
имаше такъв момчешки вид. все едно беше на 19.но не си.
гледах те и ми стана някак жал за теб.
съжалих те.
защото никога няма да изпиташ това, което изпитах аз. никога няма да обичаш така и няма да страдаш така.
никога няма да си така обсебен от мисълта за друго човешко същество.
никога няма да преодолееш паническия си страх да се хвърлиш надолу с главата в това...
никога няма да преодолеш егоизма си.
...
ще продължаваме да се срещаме и да ни е хубаво заедно.
но нищо повече, нали?