Светът свършва. Земята има край и този край не е ръб на бездна. Той е тънка бяла, съвършено права линия, разделяща света от края му като две ниви. Едната нива е поната всекиму до болка, другата е нищото-белезникава прашна земя, сливаща се с белезникаво небе в далечината.
Стоя на линията, като бегач на висок старт. Без знак я прекрачвам и тичам наникъде. Тичам. Секунди, минути, часове. Краката ми ги няма, дробовете също, главата така или иначе отдавна я изгубих. Падам в безкрайното нищо. Нищо няма и в мен-нито умора, нито изтощение, нито мисъл. Вдигам очи и крещя. Крещя докато изплюя и малкото ми останал въздух, докато изцедя и последната си частица живина. Крещя докато мога, след което утихвам. Изпразнено, пусто, нищо, край.
Чувам сърцето си.
Туп-туп-туп-туп.
Още е там.
Предател.