чудата е тази универсалност на принципите, които откривам отново и отново в книгите, които чета. те ме намират. а и как успяват да съберат в едно онези въпроси, които едва подреждам в думи и на които нямам строен отговор, не знам. чета, чета, но щом вдигна глава и присвия поглед (броя стените), чувствам умора сякаш съм бягал цял ден. със сигурност не е бяг, мисля си. това е полет. трябва да съм разумен, да правя това, което трябва, да съм изпълнителен, да вървя утремено към целта. а тези условности, макар неизбежни понякога, са ножа, които подкастря крилата ми. оказа се трудно да балансирам между реалности, чиито граници малко по малко губят очертанията си. бъркам една реалност с друга, границите между тази, където съм аз и тази, където са всички останали. това е като да живееш в апартамент без да знаеш със сигурност колко стаи има той. това е като сърдечен порок - някой е избил стената между твоя и хола на съседите. вървя от единия хол в другия с растящо чувство на тревожност и размествам мебелите, пердетата, фикусите. така и не разбирам какво не е на мястото си. всичко, мамка му. и започвам отново. това е хаосът, с който се боря всеки ден. накрая вдигам ръце, защото трудът ми е безсмислен, придървам стол и сядам там, където преди време е стояла стената. оглеждам тухлите една по една и разбирам, че всъщност не съм се чувствал по-прекрасно от дни насам. аз съм щастлив, пък нека наоколо царят хаос и развала. чудато е как изведнъж всичко идва на мястото си. просто така, нали?
аз съм носа на кораба и соча неговата посока. движение, ти си моето спасение.