Обичам да гледам ъглите на стяата си.
Да проследявам как тънките резки боя, които четката е оставила по стените, симетрично и необратимо сключват прав ъгъл там, където стените се срещат с белия таван.
Винаги съм се чудила защо таваните се боядисват бели, а не сини като небето..
Може би за да си личат паяжините.
Небето няма паяжини.
А може би има, но ние не ги виждаме?!
В този момент ми се иска да има поне една паяжина на моето бяло таванско небе. Някак по-уютно става, когато знаеш, че не си сам под този бял таван.
Рисувам паяжини в съзнанието си.