кой знае къде се коренят пукнатините, съсипали мечтите ми-матова паяжина от безверие? запълнените разминавания, кръпките измислени спомени и преглътнатите принизявания крепят раншното, но вече омърсено от гипсовия пълнеж по синевата на стените ми. кога започнах да градя къща? и не знаех ли,че нямам нужда от стени,за да ме прислони заслуженото? възпротивих се на последствията, увити в станиол възмездия за преходното,което съм. забравих талисманът си- че всичко,което заслужавам, ще съм. а всяка тухла от усилие, хоросанът от стремежи и прозорците от чуждите представи за моя хоризонт са некролози за късащото се небе на истинния ми подслон. кога реших? две думи, криещи греха ми. случващото се беше най-доброто, не мое решение,а мой живот. преди градежа. сега. има го настоящето-грижливо прехвърляне на бъдеще в минало, класификация на всеки трепет, премислени вдишвания. стените задължават-да пълниш дупките с ново опълчване срещу същността. а ми трябваше само вяра. и само нея не намерих в железарията. ръждясвала бързо, не била рентабилна. и само нея търсих на пазарите. сезонът не бил дошъл, но и така-надали ще имат-дъждове за нея не падали вече. и сякаш само аз знаех...когато почнеш да градиш покриви като по-сигурен подслон от небесата, вярата се пръсва на живачни топчета. и нито гипс, нито пирони, нито дори секундно лепило могат за повече от седмица да прикрият пукнатините.замазани с пластове тъга, те се превръщат във все по-големи, изпръхнали усмивки...след вярата, поливам бурени.