Аз гледам към теб.
Но ти не ме виждаш.
Защото съм втори.
Първи е моят приятел.
Аз не мога да надхвърля
неговото присъствие.
Не мога никога да те достигна.
Дори в живота си
много да искам.
Неговото лице
ясно спокойно свети.
Той е красив победител.
Първи достигна кристалите.
Аз съм втори.
Лицето ми е паднало
и раздрано от съмнения.
Но никой не го вижда.
Дори когато говориш с мен
ти пак не ме различаваш.
За теб аз съм бялото на листа
а той е рисунката.
Моето присъствие
е без значение в живота ти.
А сърцето ми се радва само
на милувките на сибирския вятър.
Ти обичаш него.
Той теб не обича.
Аз обичам двамата.
Мен никой не обича.
Скоро исках да си спомня това стихотворение. Искам да го науча наизуст.
Това, което ми написа ме върна към него... От Димитър Воев е. А другият Димитър е Зашев. Това са хората, който наистина са ме отворили към други светове - по мъдри светове. Другата тема, за която ми напомни е "хомосексуализмът" - често го споменавам, но рядко мисля за него, защото го приравнявам с "авторитет" и с властовия дискурс: желанието за власт (волята за власт). Люси Иригаре говори за икономика между мъжете ( ако си жена, тоест искаш да се почувстваш като жена, да бъдеш жена, съветвам те да прочетеш тази книга. "Когато устните ни се докосват" - това е друг съвършен текст, който бих искал да знам по-добре.) Приемам хомосексуализмът като вид хуманизъм - като идеология, в която висша ценност е човекът. Вероятно тук играе роля и егоизмът и нарцисизмът. Дали "хомосексуализмът" не е изначален екзистенциален феномен? (Тук се смесват (или "застават един до друг") Хайдегер и Фройд). Лукач казва, че във всяко приятелство има от еротичното, всяко приятелство е еротична връзка.
Сега използвам момента да споделя нещо лично. Просто ме върна към много размисли (дори към спомени за книги и срещи), сякаш отвори пространството за тях.