сутрин. последно-поредна, струва ми се, има ли по-добро начало на деня от огромно кафе и празен чужд апартамент, изнизвам се от червеното сатенено бельо, раниците, музиката, толкова е голямо всичко, че виждам само пръстчето на крака от цялата реалност, нагънато тяло зад ъгъла, всичко това се свежда с един поглед до еленче и чорапчета на ивички по чашата... кафето го има навсякъде, кафето може да бъде дом, както сънувам охлюви...
по дяволите, май наистина си заминавам...
лицето й на бебе, което суче, този съсредоточен поглед, приближаването на прозрачните мъхчета над ъгълчетата на устните, скулите й на червени врабчи стъпчици, а в очите й цяло гето ранобудни домакини-негърки отварят искрящи прозорчета и шоколадово-мъдрите им усмивки, леко обвинителни към моето докосване, впити котешко-въпросителни очи, бебе, което моли и се страхува и дава, дава, за да ме изпълни със себе си и да натежа, да не мога да изплувам от нея, като океан - дърта ръждясала подводница, таратайка някаква, и плъх би ме напуснал досега... странно как именно бебешката й вкопченост в света и хората, и незнайно защо - в мен, я прави повече жена от всички други, които, не без известни угризения признавам, попрегазих, докато катастрофирам най-накрая в нея.
казах й, че Е.
да бъдем реалисти - аз никога няма да имам кариера или смислена работа за дълго, понеже ме мързи и ме веят някакви течения, на които не може да се разчита особено.
няма да имам деца поради същата причина, колкото и да се просълзявам по парковете, когато ги гледам - незаконно ми е, скъпо, а и ще е нечестно мъника да расте без татко и без всякакви роднини (едва ли ще бъдат очаровани). няма да стана писател или да се науча да рисувам. един ден може дори да се изморя да пътувам на стоп. нямам и кой знае какви приятели, 3-4 най много. единственото нещо, което осмисля цялото блъскане на мухата в стъклото, е тя, това мое бебе-жена, нещото, което е абсолютно и съвършено и заради което от дете се мъча да бъда поне малко по-добър човек... нещо завършено. и същевременно разрастващо се. нещо, което наистина имам, само аз, и което сама съм си заслужила...
мм, че хубаво.
и сега трябва да замина.
и дали ще успея да се върна за нея?... трябва да успея.
разделени ще сме твърде голяма заплаха за света, понеже от болката се раждат най-жестоките кучки.
успех, бебе. да се пазиш. и да ме чакаш. и да ме търсиш тук. ще ти пиша приказки.