Обичам да питам хората... дали някога не им се е приисквало, някак импулсивно -
да вдигнат купчина шума...Ей така наплъстена, сбита от слана и мръсна прах, да я повдигнат накуп изотдолу, и там да открият едва набол стрък... трева.
Вероятно все някой е пробвал! И вероятно е разбрал колко добре са "покрити" малките истински неща...
Вместо да ровим и да разхвърляме всяка купчина листа, ние просто противодействаме на натрупаната шума с безразличие, което започне ли да боли лекуваме с цинизъм. Свикваме с мъртви ветрове. Точно те не могат да отвеят шумата.
Вероятно някой е виждал как домакиня мята покривало на дивана вкъщи, за да го запази чист, нов, красив... Тя просто има нужда да усети, че се е погрижила за красивото...
Парадокс, нали. Опазваме нещата като ги крием. Пред очите ни са покривалата, под които грижливо отглеждаме "крехкото" красиво. Така създадохме пластмасовия си свят. И сега тези пластмасови покривала ни убиват... Бавно, сигурно и цинично! Материалът на живота ни... опаковка за красивото.
Понякога се процеждам през някой процеп... и тогава малкото от мен "навън" ме прави избягала и споделена.
Веднъж потекох силно навън и се влях в една локва! Но след това - страхът! Страхът боли! Хората рядко се докосваме един до друг. Напасваме обвивките си. Затова и си липсваме. На мен винаги ми е липсвал някой... Винаги някой различен... Научих се да бъда щастлива, оставяйки се на желанието да "го" срещна, а Желанието винаги намира... научих се да намирам миговете си... с нещо красиво, "избагало" от опаковката си.
За кратко... защото е достатъчно силно... и стига.