Луната сипе отново лъчи към терасата и от резките сенки се образуват странни фигури... Има място в съзнанието ми, което съдърва всичката позитивна енергия, необходима ми да живея. Трябва единствено да го отключа и да не се дърпам, да не го отбягвам.
Понякога си мисля, че сме станали част от измислена история, полубуден сън на истинската си същнист. Понякога стоя сам на асфалта с поглед нагоре към прекрасносо синьо, говоря с вятъра на теми отнесени и се усмихвам повече, като чувствам свободата на пътя и неопределеността на живота, на това каква кола ще спре, за да ме отнесе до следващата точка.
Когато спреш на едно място, еволюцията спира, луната престава да свети и пада пагубно върху Земята като черно грамадно топче. Ритъмът, животът и навярно и смисълът в него е в непрестанната промяна и желание за развитие...
А понякога просто пуша и потъвам в безкрая, стига да не бързам отново нанякъде, стига да не ми пука за това, което пропускам, търсейки онова място в съзнанието ми...
А свободата, Санчо, свободата никой не може да ти я отнеме, тя е някъде на онова място... могат единствено да се опитат да променят теб и да те накарат да забравиш, че си тръгнал да я търсиш на пътешествие към самия теб...