Страх ме е да спя като си помисля,че (мога)да загубя.Очите ми упорито се борят със съня,обсебени от НЕГО.Нямам право да го губя.Още по-малко нарочно.Още по-малко сега(това последното май се явява егоистично).Но как когато си се сблъскал със съвършенството,но не,не онова шаблонно съвършенство,а МОЕТО,чистичко и искрено,лишено от всичко НЕмое,как когато вече то е факт ще спра да се боря за него??Дори мисълта да се откажа ми е недопустима.....може би ще надрастна и това,може би ще се окаже мое мигновение,театър на влюбчивия ми ум...?Но точно в този момент знам,че е истинско,дори за този миг си заслужава!