Всичките й познати се чудеха на красотата й. Наистина, малко бяха гъсениците, които можеха да се похвалят с прилична окраска – повечето бяха еднотипни, или с с цвят на току-що поникнала трева, или наподобяваха изсъхнала буца пръст. Тя беше различна. Дългото й пашкулесто тяло бе черно, толкова наситено, че все едно след раждането си бе паднала в локва разлят катран и докато успее да се измъкне се бе почернила цялата, а слънчевооранжевите точици по гърба й изпъкваха и я правеха още по-красива.
- Ех, ако имах и аз такова тяло, такива цветове... – въздишаше една нейна приятелка гъсеница.
- Мдаа.. аз определено бих предпочела да си остана гъсеница. Много по-лесно е да се скрия в корените когато наближи опасност, а и не ми се ще да загърбвам познанствата си с червеите, след като стана пеперуда и ще ми се налага да летя. – каза друга.
Малката красива гъсеница замълча. Не искаше да казва неща, за които после щеше да чуе присмех, дори укор от другите.
Тя просто искаше да полети...
Толкова силно, страстно, отчаяно копнееше за това, че всяка сутрин пролазваше до най-горното листо на черешата, в чиито корени живееше, за да види изгрева. Нощем пък, със замечтан завезден поглед рисуваше своите бъдещи пеперудени криле с багрите на слънчевият си копнеж.
Една сутрин гъсеницата пропусна да види изгрева. Пропусна да види и завездата, изгряла за пръв път тази нощ. Но не от нежелание, о, не. Просто вече не гледаше света през пашкуловидния си гъсеничен мироглед, а го усещаше със всяка миниатюрна част от нежното си пеперудено тяло. Усещаше изгарящите слънчеви лъчи по обед, оставяше се на вятъра да я носи из градините и да й разказва за безкрайността на света, онзи същия свят, който някога се побираше в няколко сантиметра пръст под земята. Малкото й пеперудено сърце се изпълваше с все по-нови, по-невероятни, несравними, неизживени копнежи. Всеки нов стремеж бе като светулка, сгушена в сърчицето й, която със малкото си пламъче привличаше други светулки.. и така ден след ден, докато светулките не станаха толкова много, че самите те се превърнаха във светлина, толкова мощна и безкрайна, че вече не се побираше с едно малко пеперудено сърце...
- Знаех си аз, че мечтите не водят до нищо добро – изпъчи се една пеперуда.
- Ех, да бях и аз толкова красива.. какви криле, какво тяло.. – въздъхна друга.
- Красива и умряла.. не, мерси.Предпочитам червеите. Всъщност, като казах червеи, това не е ли стария ни познат.. ох, забравих му името, но пък е красавец.. Ей, почакай ме – викна първата пеперуда и литна да догони червея.
- Ех, ако можеха и червеите да летят.. – въздъхна другата и отлетя след първата, мислейки че природата е извършила велика неаправедловост спрямо червеите...