понякога ми се иска да се затворя в една малко, тъмна, четириъгълна стаичка и да седянеобезпокоявана, загледана някъде в мрака, с празно от мисли съзнание и без желания..
досущ като една от онези статуи от плът и кръв, които бродят сред нас за да ни напомнят, че самотата ни се засилва, когато сме сред себеподобни..
и всъщност най-ужасното не е фактът, че се самоунищожавам, като несъзнателно се стремя към самота, а това, че накрая винаги успявам да постигна целта си..
..а толкова мразя да пиша когато съм ядосана..(!!!)
и не защото нищо не се получава, а понеже именно тогава съзнанието ми е сляпо, не се поддава на влияния, има само химикал, хартия и едно Аз, което иска да говори, защото знае, че никой не го чува..
да, така беше вчера..
бях напът да заключа, че съм шизофреничка, но след като си поговорих с останалите ми Аз-ове, реших да не правя публично изявление и си премълчах..
не вярвам те да кажат на някого.. (всъщност те могат да споделят само един с друг и тъй като всеки един от тях знае какво искат да си споделят, смисъла малко се губи(откога търсим смисъл?!) но пък знам ли..(всъщност не знам) може да им е забавно да си приказват едно и също всеки ден(loading old memories..) то и това си е начин на живот(айде, стига с тия скоби, де!))
***
не знам защо но все си мисля, че остава нещо недоизказано след всеки пост.. затова уж слагам тия звездички, за да се подсетя какво не съм казала..
този път няма да кажа нищо. всеки има правото да мисли каквото,когато,защото,за когото си иска, стига това да не пречи на никого.
следващите звездички са за тези, които искат да си кажат нещо важно на себе си.
дано има желаещи, понякога нищо друго не помага, освем един разговор със себе си..
***