ами не знам защо говорим, мислим и пишем, но не за важните неща. защото мъката е страшно нещо. да вземем например леля пенка. днес майка ми ми разказа за нея. цял живот синове да гледаш, после да няма къде да живееш. много болно ще да и е било на душата, за да каже на нено - подпиши ми в старчески дом да отида. да не и дават да пере, защото хаби ток. а през зимата с какво ще се топли? едно легло да имаше тук, при вас, пеньо, на поповци... но няма. жалко. а дядо ванко умря, наскоро, иначе с него добре си живееха на трънито. той колко е помагал на нено, навремето... а емил, добре че поне за погребението дойде. после дошъл с някакъв джип, защото нено продал къщата на койчевци... само взел парите, нито за бала на пенка дал някой лев, нито нищо. и си тръгнал. а джипа откъде е - питал го нено. на йочка е. и си тръгнал.
такива неща. и е отслабнала, няма да я познаеш. така ми е мъчно за леля пенка, казва майка ми. не, не го заслужава.
а на мен ми иде да викам, но стискам зъби и търпя болката отвътре, зад гръдния кош някъде. защото леля пенка е всеки. леля пенка е майка ми, леля пенка си ти.
а сестра и... леля марийка. тя сега ходи луда и спи на гробищата. защо. но аз си спомням пълнените чушки, когато ходим на сбор. и си спомням картичките за нова година, които тя завършваше: ви желае ваша Марийка. със завъртяни букви, както пишат старите хора.