От три дни ми се пише.Да пише ми се,но винаги някоя битова нужда пресушава порива ми набързо.
Ужас,просмукан в изтърканото дървено на стаята,протрит измежду стръмнищата на улиците и колите(задръстващи се)и мъждивото на черната лампа,украсена с вещица от мене.Ужас засилващ се(или роден)от самотата.В очите й прочетох всичко.Това,от което ръцете ми се изпотиха и изстиваха,не можех да се протегна и да уловя студената чаша с шоколад,плетените столове се сливаха в жълтото на вечерта и изгаряха езика ми,нещо ме стискаше и не преглъщах,не виждах,не контролирах.Шок(?)Ужасът.Този,безмълвният кататоничен ужас и спокойствието,с което си личеше караше зениците ми да се свиват и разширяват многократно,сдъвквайки и изплюайки светлината...Всичко,което знаех дотук се срути.Малкото,тухлено,олеандрово селце се излюпи в ума ми като голям ,хищен човек,готов да ограби всяко достойнство,да пробива черни дупки,чиято гравитация засмуква и най-малкия лъч доверие.В хората наоколо.В светещите фарове отсреща,в работещата лавка за цигари...Нейният свят се е срутил в момент като този ще бъде адски трудно да му повярва отново,дори с отворени очи....