Събуждам се, но оставам в леглото си. Вътре е топло, навън краката ми усещат студ. Започвам да си мисля, както обикновено по това време, за смисъла на живота и моя в частност. Опитвам се да скроя макар и бегъл план за идните дни, месеци, години, но безуспешно. Отварям дневника си и редя ядни слова.
Ставам, проверявам пощата си.
Мартина ми е писала.
Неодумява как така "не иска да говори с мен". На мен ми идва да изкрещя, че ей така. Че както тя има нужда да чете писмата ми, за да знае как съм, така и аз имам нужда да чета нейните, за да знам как е.
Имам чувството, че не ми е писала от векове.
Ужасно ми липсва.
Липсва ми, че назовава открито и двете половини на живота, че стига до сърцевината на нещата, че ме познава. Липсва ми нейното мълчание и глас. Липсва ми нейният хумор.
Предишната вечер съм се натъкнала на едни стари писма. И тогава всичко ме блъсва с голяма сила. Двете. Сами в света. В очакване всичко да се случи. Преди всичко да се случи. Обичащи се. Единствени.
Ставам, надувам радио нова, къпя се, закусвам филии с лютеница, шунка и сирене, чай с мед, минавам към зимното меню.
Обличам любимите си кафяви панталони, цветен потник, тънък сив пуловер, късото синьо палто, белите спортни обувки. Взимам чантата/кошница за кафе на зърна, както я нарича Петя и излизам.
Свежо и слънчево е. По-топло, отколкото очаквах.
Вземам трамвая от Пирогов. Както напоследък се случва, малко ми е неловко да пътувам с трамвай. Смятам, че ми е под нивото. Че би трябвало да пътувам вече със собствена кола. Но после се успокоявам с мисълта, че така съм сред хората и че цял живот ще карам кола. Наслаждавам се на слънцето след все още зелените дървета. Тази година от поройните дъждове все още почти всичко е напълно зелено. Само малко изпопадали кестени.
Стигам Нов Български Университет. Претъпкано е със студенти – първокурсници, провинциалистчета, мамини синчета и дъщерички, наконтени, порцеланови, смешни и невежи. Има и други. Има всякакви.
Отивам до канцеларията, слава богу километричните опашки са пред другите врати. Питам за програмата. Секретарката е кравешки кротка, както обикновено. Любезно ми разпечатва наличната версия на програмата ми.
Имам лекция в 13:00. Излизам навън, чудейки се какво ще правя цеви два часа. Тогава чувам, че някой ме вика. Поглеждам – Ками- една от фотографките ни от работата. 3 курс фотография. Зарадваме си се искрено. Пием чай, бъбрим за работата, колегите, шефа, за нас – неангажиращо и спокойно.
После заедно отиваме в библиотеката, изваждам си карта, сядаме в интернет залата, всичко е като в западен университет – уредено, скъпо и спокойно. Стоим малко там, после аз тръгвам, вземаме си чао. Библиотеката ме е заинтригувала.
Лекцията е леко тъпа. Чичка говори за рекламен дизайн. Но си казвам – можеше и по-зле да е.
Тръгвам и започвам да мисля върху това какви рекламни носители могат да съществуват, както ни заръча чичката. Естествено веднага стигам до извода, че абсолютно всяка молекула може да бъде рекламен носител.
На спирката се обаждам на Петя, разбираме се да се видим след час. Горещо е, умирам от жега с пуловера си, палтото ми е в ръка.
Качвам се в атобуса, там е също и един колега от лекцията. Той е със сини очи и си се усмихваме учтиво, макар че седим далеч един от друг, се виждаме. Той ме изучава и това ме притеснява. Той вече знае, че съм бакалавър и магистър. Сигурно ме смята за луда, че съм се захванала и с това. Или за много интересна.
После докато гледам на другата страна, слиза, без да забележа.
Прибирам се вкъщи, ям и се преобличам за 10 минути, излизам. Сега съм с тениска и тънко яке.
Петя - на телефони, идва, подарява ми пакет. Най-неочаквано. Отиваме на кафе, пътьом минаваме през Ал. Невски. Там вътре отварям пакета. Малък статив. Петя ми подари малък статив. Колкото да си сложиш снимка или нещо.
Петя иска да рисувам. Предишната вечер ми изпрати смс, че не е достатъчно да бъда смела само в картините си, но и в живота си и че без това няма да се получи. Нещо , което знам перфектно, но за първи път ми светна крушка в главата.
С Петя пихме чай в Табако зад двореца. едно рижо коте седна в скута ми. искаше да ми каже нещо. беше толкова симпатично, младо и лудо. просто ходеше напред-назад забързано, целенасочено. и изведнъж се качи и дойде в скута ми. покрай Петя разбирам котетата, не ме плашат, както преди. Вече знам, че са пратеници. И разбирам защо в Египет са били свещени и за убийство на котка са наказвали със смърт. Котките знаят. Това, което ние не знаем. И са добри.
После се присъедини и Наско, тримата отидохме в Уго на малките пет. Наско си пада по мен. От известно време. Типичният случай за „добрия приятел”… Сега има една реклама на спрайт, в която се казва – само ако знаеше колко те желае най-добрият ти приятел…
Не разбрах точно кога му светна погледът, но сега искри прехвърчат на поразия.
Когато се почувствах харесвана, направо разцъфнах, няколко дена бях на седмото небе, бях себе си. Макар че никак не съм влюбена в него, си представях какво ще е просто да го направя с него.
Пестелив е в намеците, но и той не пропусна да спомене все пак въпросната реклама, както и разни други такива. Прави го тактично, все пак аз съм „Асето”. Познаваме се от години, говорили сме си какво ли не. Ние сме просто като роднини. Все пак има нещо ужасно възбуждащо в него. Дори това, че никога нищо не може да има между нас. Дори и заради това, че сме като роднини. Изпива ме с поглед. Подскача, като го докосна. Не гарантирам, че ако се озовем в една стая двамата сами, ще седим и разговаряме на чаша чай.
От друга страна чувствам, че достатъчно съм се раздавала. Искам НЕГО. Не просто някой. Не искам мръснишки истории и поредното объркване на съдби. НА всичкото отгоре неговата бивша приятелка – израелка – е най-добрата приятелка на гаджето на Рубен.
Какъв е този филм изобщо?...
Така че no Nasko. Definitely.
Тримата се натъпкахме, без да сме гладни, говорихме, мълчахме. Разказахме си лудостите – онези, дето те характеризират. Например аз като малка се забавлявах да откривам животни в мозайката на пода на банята, а после и във всички напръскани, хаотични повърхности. Често случайни петна се превръщат в животинки, които ме гледат. Винаги са били част от живота ми.
Наско изрази теорията, че е възможно всеки човек да вижда всяка вещ, цвят и пр. по различен начин, но започва да я назовава по начина, по който някой му е казал. например един може да вижда червеното като зелено, а друг като синьо. но и на двамата някой им е казал, че ето тази покривка сега е червена и те завинаги ще приемат за червено ето този цвят (който всъщност за единия е зелен, а за другия син).
аз веднага проумях, но поне половин час обяснявахме на петя какво наско има пред вид. тя така и не успя да разбере и се ядоса.
Взех да щракам телефона си и загледах едни филмчета с баба и дядо. Как баба щъка напред назад в кухнята и докато мама говори, тя реже кекс и го подрежда в една чиния. Две сълзи се стекоха по бузите ми.
Казах Тях вече ги няма. Няма ги. И ми стана безкрайно тежко. В събота – помен. Половин година.
После написах в менюто Use your head! а после на български Използвай главата си! И друг път съм писала разни неща в менютата в Уго.
От известно време имам желание да си купя червен спрей и да пиша на различни места в града Използвай главата си, Използвай ръцете си, Използвай краката си, Използвай очите си, Използвай ушите, Използвай сърцето си и т.н.
Това е нещо, което искам да кажа на хората. Не знам дали някога ще го направя. Може като се пенсионирам, да стана ексцентричен графити артист.
После Петя хвана трамвая, а ние с наско хванахме тролея. Напрежение. Слязох, прибрах се, майка ми чупеше орехи. Разменихме две-три изречения, убедих се, че колкото и да се опитвам, въобще не слушам каков им говори, нито за колежките си, нито за нищо. Баща ми се прибра, вечеряхме, издразни ме с две-три реплики. Легнаха, измих чиниите. Дойдох в стаята, пуснах си бьорк, пееше за слушалките си и как са й спасили живота, също за модерните неща и за самолета.
Седнах да пиша писмо на Марта. Започнах в гмайл, бях го написала наполовина, когато мозилата ми просто извади някъв ерър и се затвори.
този път си казах – не, няма накаква си тъпа машина да ми казва какво да правя. отворих уърда и започнах на чист български език да й пиша писмо.
То не беше обикновено писмо. То беше разказ за моя живот днес, за нещата, които всъщност се случват, докато ние си мислим за хиляди неща. Докато не го напишеш, не ти се вярва, че ти се е случило, че си бил част от всичко това.
Но когато го напишеш, виждаш. Това си ти. Тук и днес. Единствен и жив.
Сгъваш листа, пъхваш го в плика, пишеш адреса, излизаш на терасата, скоро ще завали, само вятър и тъмни облаци. Прошепваш му нещо и го пускаш.
То ще прелети големия океан. За да стигне едно сърце. И за да му предаде. Най-важното. Дума, може би две.