няма да си включа телефона. и ще спя до вечерта. и няма да си чета пощата
бебе, толкова ми е добре. щастлива съм.
това беше последният ти замах към мен, издра и последните клетки търпение и разбиране от вътрешността ми, дезинфекцира ме с киселината на болката и ме затвори с ритници... толкова болеше, бебе, а ти не спираше да ми обясняваш колко ме обожаваш, забивайки юмручетата си във всичко, което сме имали, което бях готова да ти дам...
не можех да дишам, бебе. за пореден път от теб.
и днес брат ми ме събуди в шест следобед, усмихна ми се, пусна нещо от хахавите ни музики, обеща да излезем... телефона ми е изключен и теб те няма... по дяволите, не си се сетила и едно писмо да ми напишеш, а чувам от хората, че ти е тъжно... не би дошла, дори да умирам, а ме убиваш и казваш, че за теб съм всичко....
разбираш ли, душа моя, не би направила НИЩО, за да ми докажеш любовта си. Отново аз съм лошата, аз съм кучката, която те е оставила, ТИ си наранената. Не би видяла МОЯТА болка, дори да те прегази. Не би помислила. Защото никога не съм ти я показвала, нали? защото Аз съм силната.
е, стига. сега съм щастлива. няма те и съм добре, и не плача, и дишам и не треперя.... и създавам....
можеш ли да се промениш, бебе? или си наистина парцал? имаше ли смисъл от тези девет месеца, или сякаш ме е нямало до теб, кучко, докога ще ме отричаш?....