Хлебарките се бяха събрали на тревожен съвет някъде в дълбините на стар забравен ботуш на тавана... Шепа от тях, най-старите духом и най-млади де факто, бясно разменяха крещящи послания с антенки, трепкащи в неуловими за останалите цветове:
-Един от нас се отлъчи...
-Една от нас пропадна...
-Какво се случи? Стои в Навън с часове, не се храни, не пътешества...
-Той ли е, или Тя?
Но никой не знаеше... А всички искаха да си я върнат, онази от тях, която откриваше най-невероятните неща, която ги повеждаше към най-странните и недостъпни места, онази, която Говореше и Слушаше и никога, никога не оставяше никой сам, дори в мислите му... Не можеха без Нея.
Не искаха да се научат и сами да бъдат силни в тъмното на ъглите и тунелите, великия мрак на така ранимия им живот, лъскаво-черен от страх и бягства, всеки ден да оцелееш, всеки ден без разбиране и с толкова много гняв... Смъртта близо като дъх, полепнал по ледено огледало, тази твърда, жестока пързалка Живот, която обръща всичко наобратно...
-А Нея я нямаше никъде, търсихме и търсихме, и двамата с малък Бу и Кокси и по на хазяина чехлите нито следа... И едно парченце от хитина й не зърнахме зад ъгъла, дали са я отвлекли, дали не е удавена?
-Дали не е избягала...
-Няма да ни изостави просто така!
-Тя открай време си е странна някак...
-Дръзваш да се съмняваш?!
-Пичове, гладен съм, дайте да ходим до кофата...
Малко гузно разпуснаха съвета... Знаеха, че няма да се върне, усещаха го с всяка власинка по крачетата си, но болеше, така болеше, че не искаха да повярват, надяваха се... Надяваха се да не са просто грозни, незначителни хлебарки, надяваха се да станат отново това, в което само Тя можеше да ги превърне... Да бъдат души, независими от ужаса на расата си...
***
Някъде далече от там, в обятията на вятъра , присвила очи срещу затихващото, укротено слънце, една малка точица мислено се гмурваше в цялото огромно празно пространство под себе си, някъде високо, високо, над думите, над мрака, над кривите огледала и безжизнени пътеки... Една очукана от времето черупка, с липсващ крак и замислено пречупени антенки попиваше всеки детайл, поклащаше се и потръпваше, и стенеше в цветове от мощните вибрации на целия този свят, извил се като ураган пред нея, безшумен, тежък, поглъщащ всяко сетиво, всяка мисъл... Толкова много неща, мислеше си Тя, толкова много се случва... Трябва да си само тих, неподвжен... Трябва да пренесеш трептенето навсякъде... да уловиш... болка... не мога... Пренасищан-не-ннн-еех...
А тя бе толкова малка, толкова обикновена, като всички тях, беше ловец и плячка, беше лежала будна под воала на вплитащата се в крайниците й болка от глад, беше се страхувала и крещяла от радост трептящи послания при всяко малко, глупаво завоевание...
Но сега съществуваше Светът и всичко се сливаше в едно цяло, непозволяващо й да го дели на живот и любов, на необходимост и оцеляване, на дълг и самота.... всичко беше едно смазващо огромно цяло и тя бе сраснала в него, вкочанена от почуда като в капка кехлибар...
Тя виждаше децата на улицата и долавяше неясния им говор, острите смехове, бурните гласчета... Бурята и как облаците опипват хищно хоризонта за парче чистота, върху което да се сгромолясат...
Усещаше майките и тяхната нужда от дом.
Но нямаше дом. Тя ходеше навсякъде.
Влюбените и тяхната нужда от близост.
Тя можеше да докосне всичко. Но за нея нямаше понятие любов.
Вливаше мисълта си в ръцете на художника, всяко потрепване на мускулите на дланта, цветовете, разливащи се в него...
Тя нямаше ръце, не виждаше цветове с очите си, не можеше да докосне образа...
Усещаше треперенето на пътя и надеждата в очите на младия скитник...
Но тя не беше част от тази надежда.
Трепереше пред аромата на милионите сухи цветя, шептящи в приближаването на бурята, необяснимо очарователния хаос на пустите равнини...
И не можеше да достигне нищо от това.
Когато усети първите капки дъжд по раменете на случайно замръкнал на моста клошар, реши, че е време да тръгва.
Пътища към дома имаше много. Но истинският Дом...
Една малка черна точица прекрачи и леко-леко се отдалечи надолу, надолу, към тихата, тъмна вода, към огледалното, правилно отражение на Света...