Помня всяко косъмче,позлатено от липсата на меланин и от сгушената в него светлина,докосвах всяко едно от тях по отделно без да знам колко тежко ще чувствам липсата му след една година...Сякаш знаех тогава че е за последно и поглъщах жадно всяка секунда от докосването,всеки фотон,оцветяващ ирисите му в непозволено синьо!Бях сигурна че ще го откъсна от себе си,ще го заровя като реликва,съкровище и ще накъсам картата на неговото съществуване(уви!)той е по-елмазен,ярък, пламтящо рус ангел отколкото преди една година!Срещнах тъмен,циницен негов аналог,интонацията му ласкава и тиха ме кара да забравям всяко безразличие и ме води към онази дълбока пропаст на съснанието ми,която ТОЙ проби....
Тиха,тъмносиня вечер.Кея.Сиви камъни и аз-пишеща всред вълни,плюещи лепкава слуз и безбрежие.Искаше ми се да съм по-постоянна,а аз съм такава за невъзможното...Времето ми го взе и го изтрива,пора по пора,зъбче по зъбче;превърна се в блед негатив,който мозъкът ми се мъчи да да промие...Прокъсано българско знаме,гърчещо се в несъществуващ вятър и розова лампа под него,успокоявам се с морския шум,с безметежното му люш до мене.опияняваща свобода...Знам,че би било прекалено егоистично,но искам да го прегърна,само за един незатихващо трептящ миг да допра устните си до неговите,както никога няма да го допра отново.Ще открадна очите му и ще ги сложа в кутийка,след което отново ще прося това,ще умолявам,ще крещя и ще се влача,вкопчена в крака на съдбата,докато не ме дари с още една глътка отрова,абсентно замъгление и пълс,който ме кара да тряперя....не мога не мога да се спра...