- В ъгъла е, ето там! Вероятно е дошло в дома ми през малкото прозорче ето там, няма друг начин… Когато го видях, незабавно го изгоних, знаете… – след като получи укорителен поглед, тя спря за миг, изчерви се и отново продължи. – Никой не обича бездомни кучета, дори и толкова малки като това. - Трябваше първо да ми се обадите. Щях веднага да пристигна и да се погрижа за него. То е беззащитно и малко, не би направило нищо. Не вярвам, че имате представа колко е изплашено сега. - Но моля ви, псета като това постоянно се навъртат из района. Не за пръв път се налага да ги гоня оттук. - Ако продължавате така, няма да… - внезапно замълча. Не защото виждаше нехаещото мазно лице на събеседничката си, а защото малкото се нуждаеше от грижи. След като мисис Бърч с голямо недоволство подаде кош, в който мис Лейн да го сложи, кученцето трябваше внимателно да се прехвърли. Джейн веднага разбра, че малкото е с множество счупвания. Въпреки всичко, тя не спомена нищо за тях на мисис Бърч, тъй като беше убедена в способността й да лъже добре. Сега единствената възможност беше да се чака. Вероятността да оживее бе малка, но поне съществуваше. Все още. Няколко часа по-късно то умря, пораждайки различни чувства у малкото, които знаеха за съществуването му. По лицето на мисис Бърч се изписа облекчение, мис Лейн разбираше от работата си и не й отне много време да предвиди това, което в действителност се случи. А как ли се почувства майката на малкото, която видя всичко, станало през тази зимна вечер, благодарение на онова малко прозорче, край което отглеждаше смисъла на живота си…