Понякога искам да съм толкова малък, невзрачен и незначителен, че да не мога да бъда видян с просто око. Без да мога да нараня никого, без да го наскърбя, без да знам че страда заради мен. Да бъда, като електрон, да съм милярди части от санитметъра, да съм тук и там и навсякъде и пак никой да не знае, къде точно съм. Искам да съм невидим! Така поне ще знам, че дори и някой да ме стъпче, смачка и окаля с мръсните си 100 килограмови обувки, да е виновен, защото няма да знае че съм там.. ще живея малки си мизерен живот и никой, ама никой няма да ме знае и да му пука за мен. Изключение правят само известна група от учени, в напреднала възраст със замъглени очила, които ще се радват на моето присъствие и остсъствие и ще ми се удивяват, но няма да могат да ме разберат на пълно.... но на кой ще му дреме за това? Около нас има толкова много самотни електрони, всеки ден се сблъскваме с милярди по милярди, дори не можем да пребройм до толкова, без да изпитаме болезнена умора в обалстта на езика. Но не, аз искам да съм електронче, едно малкло невзрачно и никумо непотрбно електронче. Та зашо им е да ме знаят, аз ще си върша работата, като всеки съвестен малък електрон и никой няма да подозира, че аз съм там и го наблюдавам. Ще мога да бъда навсякъде, със всеки.. Ех, защо не мога да съм дори само за 1 час елкртонче...
*******
Римляни 8:25 Но, ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.
***
Дано някой ден се науча на търпение!