Връхлита ме. Пристяга в примка. Няма трезвост в мислите. Няма и болка. Само натиск, подобно твърд предмет, някъде в областта на слънчевия сплит. Устните ми се слепват и думите излизат на пресекулки. През пръстите.
Болнично бяло. Предразполага ме към клининост в мислите.
Знам какво е да те обичат.
Не знам какво е да обичаш.
Гениално, кога стигна до тоя извод?
Преплитат се два енергийни кръга, при не-знам-коя-си чакра. Има някакво нарушение, в енергийте ми, сигурно. Трябва да ''почна да дишам дълбоко. Настроението ми е в дишането, сънят ми е в ежедневието, хаосът на мислите - в морските вълни, сблъсъците с предразсъдъците - в шума на мълниите. Всичко е във всичко. Казах ли го вече?
- Да, ама е много източно, прекалено общо и неточно.
- А ако ми носи утехаТА?
..................................................................
Мисля по абсолютно същият начин като теб.
Авторът не го помня. Мисля даже, че не е точно така.
"Безцелно двата пътя си вървяха/ света описваха околовръст,/ но се пресякоха, а се не сляха/ и ме разпънаха на своя кръст./ За да вървя към теб, като обречен/ и да усещам всеки божи ден,/
че си при мен, когато си далече,
и си далеч, когато си при мен.
Всичко, което мисля, го чух току що. Съгласие от-до. И какво от това?
Заради отхвърлянето ли е?
Не е страх. Не е инат. Не е егоцентризъм. Не е тропане с крак.
Боли ме. Това е най-близката дума. Болка в душата, от времето, когато душата е била в корема. Моята още си е там, само малко е тръгнала на път за сърцето и е поседнала да си почине малко над стомаха.
(Какъв беше цвета на болката, Шърли?)
"Искам те, но те нямам. Имам те, но не те искам такъв"
Очакваш ме. Купил си ми подарък. Ще танцуваме, казваш?
Светът се изпразва постепенно от същността си, посредством тъгата.
Почини си. Аз няма да имам сила да чакам. Защото знам какво е да чакаш. Много месеци. ЗаВРЪЩАНИЯ разни. Немция. Ю ар.
Би трябвало това да се нарича радост. Незнанието я крие в себе си, а и очакването, бъдещето.
Не искам сила повече. Кога ще се родя?
До кога ще има значение за мен, кой го е направил пръв. Пет минути ме изпращат в циклофреничен бърз влак, без огледало за задно виждане и без билет за връщане.
Искам си света. От който там зависи, да дойде и да го разбере. Умора, след етапа на завиване на свят. Вече е момента.
За не знам какво е да обичаш, ще си запомня.
Само малко притежавам; собственост; липса, до физическа осезаемост, безмълвно щастие, близост, доверие, смелост, сълзи, не мога да спра да се смея. ... целувателност, на автостоп.
И все ми минава около третия месец.