о, самота!
някак тъжно е да си стоиш сам вкъщи вечер; да се прибираш след уморителния учебен ден и да отключваш унило входната врата, само за да завариш че къщата те очаква празна и безцветна.
може би ако бях Макколи Кълкин, щях да се радвам поне първите дни, но нали в края и на него му стана мъчно за семейството му, или по-скоро за самото им присъствие в къщата и в живота му- затова че се интересуват от него, въпреки че често действията и думите им го дразнят...
човекът действително е социално животно-- случая го доказва.
друг е въпросът, че на мен не ми липсва точно компанията на майка ми нощем... :)