Не, това изобщо не е изповед. Честно казано и аз не знам какво е. Може би кошмар. Или може би нощните лутания на една “болна” душа. Защото всичко написано тук се роди през нощта – дългата, студена и страшна нощ, която представлява животът ми от няколко месеца. И най-лошото е, че не знам кога ще настъпи утрото. А вече ми омръзна, така ужасно ми омръзна...
Омръзна ми да гледам как и последното мизерно късче от останалата ми /все още/ гордост потъва в калта на собственото ми самоунижение....
Омръзна ми да задушавам всяка искрица любов, пробляснала в развалините на сърцето ми, да убивам всяко красиво нещо още преди то да е придобило каквато и да е форма, защото знам, че ако аз сама не извърша тези престъпления, ще ги извърши някой друг и той няма да бъде наказан за това...
Омръзна ми да давам всичко от себе си за миниатюрната частица нищо, която получавам от отсрещната страна...
Омръзна ми да хабя напразно чувствата си за хора, които не ме заслужават и не ме оценяват....
Омръзна ми да горя в огъня на собственото си самоунищожение...
Омръзна ми да руша всичко, което съм постигнала с толкова мъка за някой, който ще плюе в развалините на моето “Аз”, след което ще стъпче и последните късчета от моето самоуважение и ще отмине жалката гледка с мисълта колко е велик...
Омръзна ми, наистина, дяволски много ми омръзна да обичам и да получавам само безразличие...
Защото за мен безразличието е по-страшно от омразата. Омразата поне е чувство, а безразличието е студенина, сивота, смърт...
А аз съм обречена на безразличие. Безразличие и апатия. И най-лошото е, че винаги съм ги получавала от хора, които съм обичала.
Все по-често се питам защо не мога и аз като всички останали да тъпча и мачкам без въобще да си давам сметка, дори подсъзнателно, че причинявам болка. Защо не може сърцето ми да не трепва дори и при най-трагичните неща?
За съжаление знам отговора – причинявали са ми твърде много болка и аз не мога да понеса мисълта, че трябва да нараня накого /пък бил и той човекът, който ме е накарал да страдам най-силно/ и да го накарам да се гърчи от такива адски болки каквито са душевните.
Защото, повярвайте ми, тези болки са най-страшни. За тях няма лек, няма дори и нещо, което временно да ги притъпява. Освен това никога не зарастват напълно, винаги съществува опасност да се отворят отново и то много по-дълбоки и кървящи от преди. Тъжно, наистина, но за съжаление вярно /или “sad but true” както казаха Metallica през 1991 г./
И какво в края на краищата ми остава?/не надеждата във всеки случай – тя отдавна се загуби някъде/.
Остава ми единствено волята.
Волята да спася поне малкото, което е останало от моето смачкано, унижено и сритано “Аз”.
Волята да започна отначало.
Волата да опитам да забравя /макар да знам, че няма/.
Волята да кажа “Никога вече” и да се затворя в черупката си.
Волята отново да издигна непробиваемата ледена стена около себе си и да продължа да съществувам като се залъгвам, че правя нещо подобно на това да живея.
Волята да забравя не само целия този кошмар, но и прекрасните моменти,които изживях преди той да настъпи, тези кратки безвъзвратно отлетели мигове, които ме накараха да повярвам, че и за мен е отделено късче щастие и, че аз съм го намерила. Естествено всичко се оказа просто блян, мечта, моментно заслепяване /или затъмнение?/ и после сапуненият мехур на самозаблудат асе спука и опръска с мъка всичко около мен /мен самата също, всъщност/.
Е, това е. Моята звучаща може би пресилено, неправдоподобно и сигурно за някои смешно “почти изповед”. Каквото и повече да напиша ще повторя нещо вече казано. А и да пиша и да не пиша, няма голямо /всъщност, няма никакво/ значение. Не ми става по-леко. Затова спирам. Но болката не спира. Ужасната болка, която ме прави почти безчужствена. Или напротив – свръхчувствителна. И аз вече не знам. Не знам какво въобще търся на този свят. То май никой не знае. Пък и за какво му е на човек да знае? От това не би го боляло по-малко...