искам да заспя и като се събудя, всичко да е нормално.
стани да видиш изгрева, моля те, преди толкова много време сякаш, млък! след два часа сме на работа, когато бяхме по 16 часа на ден заедно, някак увлечени в умората, имаше го оцеляването нощ след нощ, кога ще започнеш отначало, кога ще имаш време за себе си, на мен пък наистина не ми пука на моменти, освен когато се обадиш, смееш се без причина и не разбирам какво казваш, все същия хаос, който аз не мога да променя, освен с присъствието си , както всеки предишен човек...
инатих се да не пуша цял ден, ама нейсе, леко замайване, прехласвам се по висящи от 3 дни недотам изпрани чорапи, полюшващи се над вехнещи късни цветя...
да, знам, че липсвам.
не, не можеше да е иначе.
непознати хора в иначе привично пустия дом, не ми се пътува, не искам софия, не искам нищо. сигурно около главата ми вече пърхат видения за сламени покриви и дъждовни тераси, на коленете ми плетка в синьо и оранжево, чувам как косата ми побелява, но просто така имам нужда от спокойствие, онази обичайност, както вчера се с смях на джип, натоварен с коледни елхички, на пасящите пред блока кокошки, а е едва септември, едва септември...
месеци и месеци, докато дойде време отново да я понеса на ръце.
след като Ваня ми се обади, не защото е жена, не защото съм нейна, не заради някаква заедност, онази Ваня, която ме научи на безсмъртие, която знае всичките ми истории с теб, така ти се радва, онази, която ме е виждала да плача с дни и се е чудила на червеникавите сухи цепки, в които се превърнаха очите ми накрая, онази, която никога не ми каза "откажи се от нея", която прескачаше от любопитство към безразличие за секунди, знаеше, че съм гей и не се страхуваше да ми каже едно простичко, приятеско обичам те, не се страхуваше от мен... когато се обади от дълбините на някаква безпричинно-смехова депресия, сякаш някой пусна така дълго опъваните ластици, които ме държаха на разстояние от реалността...
виждам усмивката ти в тревата, когато високо над морето се събуди и установи, че цялата съм на буболечета, кафето под кестените, колко стопове, куките, молдовския тираджия, който ни свари кафе в кабината, Куийн Мери, в която се влачехме с разтапящия акцент на Деси към нощното разплуто туловище на Русе, бадемите край магистралата, контрабанда на ракия в книга на Шолохов с малка метална капачка...
дали мога да си спомня всеки път, когато си се събуждала до мен?
спомням си и как прострелях една клечка за зъби за да имаш плюшена маймунка, малко глупаво нещо, дни след това юмруците, с които се нахвърляще върху мен, как едва те смъкнахме от някакъв бор в морската градина, защо плакахме толкова много, сякаш да укротим вятъра онази нощ, голотата на плажа, плесниците, толкова поразяващо силни, смешния ти детски гняв, това че допуснах да се събудя на пълна с депресарки маса и да се ухиля изтрезняло, докато ти, ти си ме чакала, чакала си да бъда твоя, в огорчението, в агресията си към мен...
лалетата, които отмъквах от градинките напролет за теб, как смешно се ужасяваше от хлебарките, турски чай в дъждовен ден, проститутките, които ни гледаха завистливо, момченцето, на което подарих значката си на Грим... Рошавите очи на Надя сутрин, колко сме били наивни, за какво ми е друг, щом не мога да имам теб?, как се внесе в стаята с боен вик "нося ви подарък - лубрикантче!" и после си свирихме на китара и кофа по гащи на малката пренаселена тераса, котката, която яде пъпеш....
ужасно много неща, мила. хора, които съм прегръщала и съм усещала топлина.... хора, на които не е имало какво повече да доказвам.
и как, кажи ми , да не ми е чуждо и безразлично в Благоевград, с всичките му очарования, градини, барове, музеи, изложби, старинни улички, магазинчета с чаршафи на огромни овце, мъгли, хора, изрисувани стени в таята ми, малкото щуро семейство, при което живея, глупостите на Марина, която взела, че се дегизирала и отишла да си направи некролог в траурна агенция, колегите ми, иначе толкова симпатични, цялото това първокурсническо, до болка познато вълнение, как да не ми е безразлично, когато е толкова изненадващо ПРАЗНО...
ет, сега ми звънна и ски-инструктора, който ме остави малко преди залез на Боровец, изобщо преследват ме някакви мъгли и дъждове, джанки, презрели смокини и малки кисели ябълки, и какво от това, кажи ми, какво от това, вечерната бира и някой, с който уж да се видим в софия, цялата тази апатия, щом нещо не мога да ти покажа, как да съм сигурна, че то изобщо съществува?...
знаеш ли, чувствам се като онази голяма умряла риба на камен бряг. а хората са ми като малкте влажни телца, които пъплеха под камъните. не мога. е не мога да им се зарадвам за повече от ден.
а ти ми говориш за пеперудката, която кацнала на терасата ти, сякаш това е най-голямото събитие, сполетяло студентството ти... не разбираш ли, ч така само те обичам повече и повече?