Превръщам те в жертва на собственото си незнание. Извинявай за това.
Не мога да спра. Радвам се, че плача. Жертва на отекването на 2-годишна депресия. Костилка е заседнала в носоглътката, а водно-солени капки се стичат гравитационно.
Извинявай Мими. Чувствам се много виновна. Къде е Робин Уилямс да ми повтаря до лудост, че не съм виновна. Кажи ми моля те, че не съм.
30, а имам суисидни мисли.
.
.
.
.
.
.
Мога да слагам много точки. И какво от това. Не мога да слагам точката трябва. Тежат ми тия преживявания. Не искам да се гледам в огледалото. Нямам какво да ти кажа. Нямам и на себе си. Защо искам е толкова силно? Не искам да гледам. Грозота. Искреността и се преплита и се влива. Нали черното е в бялото. Не искам да вярвам.
Ела и ме вземи. Или ме нарани, така че да няма повече. Не мога между. Не мога. Не мога да кажа стига.
Обичам. Не е вярно. Обичам. Не е вярно.
Обичам. Не е вярно. Обичам. Не е вярно. Обичам. Не е вярно. Обичам. Не е вярно. Обичам. Не е вярно. Обичам. Не е вярно. Не се чувствай. Мисля, че нямаш никакво участие.
Дано никога не прочетеш всичко това. Тук я няма надеждата на отключената врата на банята. В изречението.