Спах 12 часа с надеждата да изчезна вчерашния ден. Сънувах, че изчезналото момче е живо и здраво на морето с някакво момиче. И че не му е размътен мозъкът от лекарствата, ами че просто му е писнало да го тъпчат се лекарства. Странно е как на едни хора нормалното състояние е да са здрави, а на други - да са болни. Цял живот. Не зная как се справят. Струва си да мислим и за тях от време на време. Както и за парчето земя, върху което сме се родили. Да си дадем сметка, че то също е живо и че то е причината ние да сме живи. Една книга идва при мен, отварям я и прочитам: "Никой не може да продава земята, върху която ходят хора." Това го е казал един индианец през 19-ти век.
Та не е зле да се мисли и за такива неща. От време на време. Между кашкавала, чорапите, mp3-ките и нечии нежни ръце.