Няма за какво да те извинявам, лисицо. Вярно, няма сила на този свят, способна да ме разчувства, както виновното потрепване на муцунестите иснали от роса. Пак си се вряла в чужди храсталаци, е, и? Не съм мюсюлманин, че да те пребия с камъни заради едното чукане.
Не мога да се оплаквам, че ме боли и в костите от тебе вече. И аз пбих постъпила така. И то с далеч по-малко угризения. И не заради теб ще се чувствам виновна, а заради хората, които прегазвам по пътяолямата НИ любов: тези, които приемам и захвърлям, защото са несравними с тези, които направо захвърлям, защото откривам навреме частица от теб в тях, като червейче в отхапано вече парче праскова.
Не ме вини, че не те ревнувам, лисицо. Нито, че въпреки това ме боли. Ние сме си чудовища.
Но ВЕчЕ ВСИчКО СВЪРшИ, не разбираш ли. Обичам те и всичко е край.