последната истинска приказка, която посвещавам на Поли. ако се разсмее, значи се е научила да ме мрази.
лети, дете...
Наблюдавам как циганка премита труповете на улични листа, сякаш са стотици умрели жълто-оранжеви пеперуди. И се чудя, ако през цялата есен никой не ги мете, дали ще затрупат всичко, кълбета рижи дървесни къдрици, и когато камионите минават, ще вдигат вихрушки от телца, криле, антенки, крачета, очи... А нощем, когато черният картан се влее в жилите им, хиляди нощни пеперуди от всички градове се вдигат и небето ще се срути от грохота на крилата им, в един-единствен замах...
Тогава си спомних и феята, която си правеше рокли и перуки от умрели нощни пеперуди. Имаше и друга фея в същата тази страна, една ината, себична, социопатична малка кучка - феята на сапуните (ама не на цялата козметика; струва ми се, че тя би имала общо по-скоро с крокодил...) Тя се казваше Рея, а другата - Пепа.
У Рея имаше някаква по детски весела жестокост - обичаше да превръща живи същества в сапунени калъпчета, съвършено изваяни кремави фигури. А когато й омръзнеше това забавление, надуваше огромен сапунен балон и се търкаляше в него напред-назад из света. Което може би обяснява защо се беше пернала толкоз, от всичкото това преобръщане. Ама откровено казано, всичко яко се омаза, след като Рея загуби в малко известната Война на феите.
Сега ще ви разкажа. Само да запаля.
Цялата работа започна от това, че Пепа забраняваше под страх от смъртно наказание друга фея да припарва в царството на съществата с шест и повече крака, а Пея, от своя страна, забраняваше да й се забранява каквото и да било и искаше да се добере до пеперудите, защото бяха смайващо красиви и в крилцата им можеше да вплете поразителна смесица от ухания.
Пепа нямаше и помен от обоняние и туй й беше последната от най-малките грижи. За нея бе важно във всяко кътче на света - площади, спални, дворни кенефчета, библиотеки и барове - да изобилства от шарещи крачета и антенки, телца и очета. В нея красота и живот бяха две напълно припокриващи се понятия.
Което Рея намираше за противно и всячески се стремеше да се отърве от "децата" й.
Започна се с препарати, отрови, самолети, чехли, ругатни, дори и други насекоми, вербувани да изяждат по-малките си събратя...
А Пепа се вихреше, смееше, разтърсваше коси и над света валяха тихи тъмни порои от буболечки, готови да сломят всяка съпротива... Да почистят всяка гноясала рана, да премахнат всеки труп, да изядат всеки плевел, да оплетат и последната муха, да стреснат иначе умиращите от апатия към живота домакини в кухните им...
Ако все още не разбирате за какво ви говоря, огледайте се - войната и до днес продължава...
Нека обясня за феите първо.
Пепа имаше очи като големи, мокри, тъмни хлебарки, а миглите - пърхащи буйни крачета. имаше и устни като калинки и лице, бяло и гладко като копринен пашкул на неизлюпена пеперуда. Децата й бяха пръснати по всяка пукнатина и цвете на света, а тя обичаше да се смее и живее изключително за малките, понякога невидими неща... Тя самата бе живот, който караше света да трепти от гъдел, от недрата на планините до подножието на заблудени облаци...
А Рея беше сноб. Сила, която вечно фучи в бясно усърдие да овладее, подреди, почисти и парфюмира този по детски разбушувал се живот. Тя бе приумица на онзи тип хора, които си мислеха, че нещата трябва да бъдат организирани, класифицирани, обелени, изкормени, разчекнати и сплескани, за да бъдат накрая разбрани.
Пепа изобщо пък не бе човешко творение и можеше да диша с щироко отворена уста и опулени очи, оставяйки се светът да я залее. Не се страхуваше, ако ще и да се удави в него.
Пепа твърдеше, че пингвините могат да летят, но не го правят, защото трудно се каца на леда.
Рая твърдеше, че да-бе-да, когато цъфнат старите гуменки на циганчето от Микененково.
Пепа казваше, че хлебарките са прелестни.
Рея се съгласяваше, но не и що се отнася до тази планета.
Пепа шумолеше наоколо с тоалети от умрели крила.
Рея искреше в белоснежна кипяща пяна.
Пепа живееше.
Рея насилваше живота, впрегнат в каручка.
Изобщо, стана ви ясно, нали?
Сапунената фея бясно завиждаше на другата за властта й над пеперудите:
- Не им е мятсото в твоето гнусно царство! Ако не ми ги предадеш, ще забраня на цветята да се любят с тях!
- Но, скъпа, цветята ти ще погинат без любовници!-не се хващаше Пепа.
"Ах, това дразнещо, самоуверено спокойствие у тази жена! И как се усмихва, на всичко се усмихва!"
"Малките ми деца... останете при мен и тази нощ ще се напием с най-сладката улична светлина, бистра като първокласен Собиески... Мои слепи чада, насам!..."
Рея можеше да отнема живот, но можеше и да го създава. Така започна войната - една нощ Бялата кралица, както я наричаха, така се разгневи, че замери Пепа със сноп магия и изведнъж цялата й суха прашна рокля оживя и се пръсна с шумолене в небето като облак пощурели крилати глухарчета.
Пепа се засмя на голотата си и благослови роклята си по пътя към свободата. Но не забрави да си отмъсти, хей така, за спорта, като превърна роклята на Рея в дантели от гърчещи се личинки. Писъците на горката жена се понесоха сякаш из цялата вселена.
Скоро черни пълчища отново покриха прелестното тяло на Пепа и безброй хитинови гръбчета се сляха, за да предпазят нежната кожа. А Рея се омъжи за пощенски бял гълъб и се закле повече кракът й да не докосне "тази отвратителна земя", понесла се във вечен бяг над облаците.
Но войната не свърши дотам. Кралицата не феите започна да се тревожи и нямаше що да стори, освен да смени ролите им за ден, поне да мирясат малко.
Но стана тъй, че по магазините се появиха сапун и паста с извлек от пчелни дупета, а торните бръмбари оттук до Египет бяха до един завладяни от непреодолимото желание да крадат хорския сапун и да отъркулват от него малките си подземни къщички.
"Катастрофа!", помисли си Кралицата и върна нещата по местата им още същата нощ.
За Пепа това бе вълнуващо, но и малко отегчително.
Но за Рея стана световен проблем.
Нека обясня какво се случи.
Буболечките сами по себе си са невероятно чисти същества - не миришат, не цапат, не пият, не пушат, не вдигат много шум и правят мног дискретен, целенасочен секс за удоволствие. Те са неподкупни, доверчиви, не полудяват бързо и незабелязано като хората, не се гримират и нямат глупави илюзии за живота... Изобщо, Рея се влюби.
не след дълго си спомни и невинната, изящна усмихната голота на тяхната господарка, Мама Пепа.
"Това ли е найният живот, свободата? Това ли е да си обичат от квадрилиони малки души?"
Не усети как се привърза към нея. Не усети как я търсеше вече без страх, без отвращение и агресия - когато помислеше за Пепа, заливаше я едно приятно мравешко покорство, сякаш бе работничка, акушираща на своята кралица-майка...
Феята на всички ужасяващи неща прие това с все същата тиха, топла и жива усмивка и направи Рея своя Принцеса на пеперудите, а тя пък се отказа да подрежда света в разбираеми чисти схеми.
И Кралицата бе доволна от тяхната любов.
Да, и гнусните истории имат хепи енд.
Но Долу никой не разбра това, войната продължи, всичко се обърка и излезе от контрол... В едни други страни, в едно ново време хората все още деляха света на себе си и природата.
"Няма що!", мисляха си двете и дълго-дълго наблюдаваха пеперудите и лепкавите съцветия, за да се научат, след всичкия този войнствен студ, да правят любов като тях.
*
Това го знам от една стара-прастара нощна пеперуда, която цяла вечер облизва последните капки медена светлина от мокрия ми есенен прозорец...