Ти ме научи да гледам камъните, да виждам небето, облаците, очите на брезите, листата. Да слушам птиците, да ги разбирам. Ти ми показа планината и реката. Запозна ме с кучетата - от тях особено заобичах странната "порода" ушилайки. Вече знам, че котките са важни господа или пък кралици. Всъщност това го знаех отпреди.
Най-хубаво ми беше, когато гадаехме по гевреци, по шапките на хората в трамвая или по книгите на онази витрина. Когато сутрин изминавахме един и същи път - в сняг и слънце и говорехме за "важните" неща или се смеехме.
И новите разходки ми харесват. В Западния парк - почти като в планината. Там живеят малките човечета с червените вързопчета на бели точки. Живеят по хралупите и крачат бодро.
Кога ли ще срещнем едно такова решително човече, което чака изчезналия италиански влак? Кога ще тръгнем към Хогуортс, към ненаписаните книги, към свободата?
Достатъчно ли е да спре да ме е страх от плужеци :)
Не ме е страх.