Стоях там в онзи безжизнен понеделник… и мълчах. По замислените физиономии на хората се четеше недоумение. Единственият, който знаеше какво точно се бе случило в онази уморене петъчна вечер, сега мълчеше. По сбръчканото му лице бе изписана болка и страдание, увехтялото му и изтъркано сиво палто отвръщаше на присъстващите в залата със същия поглед – все толкова замислен и дори… ироничен.
- Побързайте.
- Не съм виновен! – изкрещя той. – Не ме гледайте така, нищо не видях, не съм я убил!
- Къде бяхте по това време?
- Що за въпрос?! Бях вкъщи!
- Някой може ли да потвърди това?
- Не, само жена ми, но… тя…
- Е мъртва, господине, вие сте единственият свидетел на убийството й. За пореден път ви го казвам.
- И извършител! – провикна се някой от залата.
- Не съм…
- Тишина! Е, и днес не можахме да постигнем напредък с обвинения… Следователно, в сила влиза вчерашното решение на съда. Обвиненият в убийството на жена си, Картър Милър, е виновен.
Всички в залата се зарадваха на поредната смъртна присъда. Милър бе отведен в затвора, откъдето щеше да излезе след седмица, когато бе насрочено изпълнението на присъдата.
- Ставай, ще заключвам! – недоволно се провикна чистачката. – Имам си толкова грижи, трябва да се прибирам, а ти стоиш тук от часове! Заседанито отдавна свърши, следващото е след две седмици. И без това…
Аз продължавах да стоя, мълчейки. Знаех си, че не трябваше да го правя…