Слушах едни капки по ламарината и мислех за едни отминали избори.
"Някои избори са предизвестени (със "с", за да се свестят), но от това не боли по-малко. 01-01-01-10-006."
За един влак към Варна, който съм способна да хвана дори в момента. Или до невъзможна дестинация. От автогара юг - автобус, от снежанка - стоп, от магистралата пежо?, или на дойран, след-моето-море.
Нищо никога няма да бъде каквото е било. И никога не е било. Правиш крачка и влиташ през вратата, или безметежно падаш в пропаст на емоционален срив. Полет, към някъде. Без управление, само с твоя контрол и гравитацията на времето. Винаги има ръб, по който някои не умеят да тичат. Някои изпадат в паника, само при мисълта, че ще го доближат, или че съществува. "Не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока", не можеш и да я заобиколиш. Не си задал въпрос на сърцето си, а другият чака отговор. И още повече, той знае отговора. Цялото сърце или се махай. Да, вече го казах, изборите са преизвестени и след време дори не боли. Даже и забравяш какво се е случило. Съзнанието се разкрещява в безпомощност и с фалц праща емоциите на гости на умопомрачението.
Отминалости, отеквайки като ехо, удрящи се в гладки стръмни скали и връщащи се да ти кажат, че си ти и си направил следващата крачка, докато другия е поел пътя обратно с едно единствено изречение "Уморих се, дойде ми в повече".