На двете жени им стана канелено от минаващата край тях котка. Това прекъсна размяната на заучени реплики:
–Девствеността е лечима, ако се открие навреме.
–It’s only love.
– Ако щеш!
–Не искам да мисля вече!
– Алиса се слиса пред вида на Кума Лиса
–Как се казваш? Откога не знаеш? В среднощен влак...
... и породи лозунги като:
–Бъди активен!
–Внимавай!
–Червената къща
–Канапе
–Depeche mode party в Alcohol
Пушещият пред тях бе все така блед и пееше все така прекрасно, въпреки слуховете за окапващата коса. А другите жени криеха погледите си, правейки се, че гледат нещо друго: старицата към стогодишната си самота; детето-чудо се заклеваше във вярност с бръсната глава; 22-годишната очарователна, която трака, чука, шие и лепи, към поредната скъсана обувка; влюбената – нагоре към чаршафите и Шекспир; стилистката към куклата си; певицата към черната си рокля; Жулиета гледаше напрегнато, а Анджелина – с устни; на пласибовската гола жена й бяха размазали погледа; Мила към бъдещето или към магистралата; а прекрасната Лорън с прекрасна коса гледаше Правилата на привличането. Малко гледаха право напред, накъдето, всъщност, ако тръгнеш, няма да стигнеш далече, но това е друга приказка.
*********
Жените пиеха чай от мухоморки и изсушени лалета за подобряване оросяването на мозъка, чийто единствен страничен ефект, беше писането на ‘Help!’ нощем по стените. През останалото време пишеха на съмнително лилави листчета. Понякога и на неразбираем за тях език по най-различни повърхности. Пишеха си бележки върху опаковки от захарчета, за да не се отплесват в дълги монолози. Пишеха за убийства и Ироничната, Цинична, Платонична, Неприлична и Непривична Вселена, която всеки откриваше в тях и завършваха с едно sorry. Бяха чернобели, но използваха цветни химикали. Губеха си времето, пишейки аптекарски рецепти върху счупени дискове. Лепяха си билети от концерти по дрехите си, за да не се губят като излязат на улицата. По пътя си маркираха градовете и театралните постановки, които искат да посетят. Понеже не мислеха вече (пожелаха си го на 22-ри срещу 23-ти май 2005г. и то се сбъдна), говореха без да мислят и търсеха начини да се обичат – като пингвини през зимата, когато дълга, дълга е топлината през ноември с нея. Извършваха една на друга Музикотерапия, защото бяха забравили да си вземат хапчетата. Разполагаха с изтекла карта за 211 без снимка, защото пиеха сок Капи и в Пиано бар ‘вас ви обслужва Мима’. Ядяха Източногермански стерилизирани краставички и сънуваха фантасмагории. Любимият им бутон от клавиатурата беше Shift – сами определяха кога буквата да е голяма. Отглеждаха овца, змия, заек, тиква, ябълки и гъби – само това вирееше при тях. Мечтаеха за розови храсти и повече дъждовни дни, които да ги държат вън от вкъщи. Имаха календар от 2002г. на стената и пейзажи вместо прозорци. Редяха безкрайни пъзели по пода, чиито парчета губеха, но все се намираше някоя котка да ги навести и от очите й падаха нужните частички от картината. През есента оставяха басейна им да се напълни с окапали листа и си правеха състезания по плуване. Дворът им бе осеян с изкопни материали и забравени лица. Вместо щипки, простираха дрехите си с кламери. Светваха червените фенери, за да се намерят в тъмното. Домът им бе на края на света, улица ‘Capitale de la douleur’ № Безкрайност. Подаряваха си калинки и неизменните ледени висулки. Будеха се всяка нощ в 2ч., за да разтопят восък за другия ден. устройваха си купони на свещи с алкохол и бисквити. Устройваха и пиршества за мравки. Крадяха всевъзможни предмети, и време крадяха. Бяха малки кибритопродавачки, но понякога една на друга си крадяха и клечките. Предпазваха децата, като не ги караха да вдишват от техния пушек. Вместо сливи за смет, предлагаха секс за сърми. Режеха косите си и сплитаха въжета, с които се овързваха за по-голямо удоволствие. Удряха слънцето, удряха нощта, ходеха боси с лице на водата, спяха голи в ръцете на тъмнината. Бяха обсебени, бяха без контрол, бяха зверове, бяха бебета в епруветка, близнаци с различна ДНК. Бяха червени, бяха дъгата. Страдаха от параноя, шизофрения, алиенация, акне и често имаха рани. Режеха очите си през средата, повтаряйки една на друга ‘Your skin makes me cry’, а после, ослепели, намираха нов начин за гледане – навътре към счупеното. В петък бяха влюбени. В събота правеха любов. В неделя се разделяха. В понеделник не бяха хора. Така всяка седмица. Гонеха се по трамваи, замерваха се с павета, мереха ръста си. Рисуваха по тениски и по обувки. Разменяха си не дрехите, а пликчета ванилия срещу черен пипер. После и двете кихаха и си казваха числа, по които гадаеха как ще се подредят звездите. Техните очи бяха тайнствена вселена. Имаха една неработеща запалка, служеща да не работят с нея. Вадеха си хляба от кутията за хляб. Бяха най-тъмните звезди, бяха прекършени цветя, бяха отвъд морето и отвъд смъртта, особено през януари, бяха тъжни клоуни, бяха спящи красавици по никое време, бяха между краката, бяха и кучки, и котки, и кози! Бяха нежни, после сънуваха юмруците на другата. Хранеха се с изхабени батерии и овехтели часовници. Смъркаха слънце на прах. Пиеха концентрат от фасове. Инжектираха се с любими мелодии. Нямаха огледала, но пък и телефон нямаха. Имаха минало, но не и бъдеще. Задаваха си милион въпроси (‘Ще танцуваме ли?’, ‘Трудно ли е да се приспи едно дете?’, ‘От какво те е страх?’), но не можеха да им отговорят и изричаха само мръсни думи. Не спяха по цели нощи, за да направят най-добрата снимка на тъмното. Прекаляваха с мигането, чипса и алкохола. Горяха мебелите си, когато свещите и парите бяха на привършване. Носеха вратовръзки, но не и папийонки. Гримираха се само, докато се къпят – черен молив на очите. Следяха полицаите, за да им искат документите... и малко дребни. Играеха на сиви мишки с едно натискане на копчето за сън. Когато се караха, си крещяха ‘пътник’ и ‘личност’ на арабски, за по-голяма тежест. Пиесата им не свършваше никога. Когато бяха откровени, носовете им растяха. Когато решаваха да са сериозни и говореха по цели нощи, се разболяваха от недохранване и повръщаха. Бяха пълни дупки, преизпълнени с резени морска пяна и непрекъснато си благодаряха. Събираха картички на оранжеви неща и нямаха приятели, защото в същия ден си купиха зелено яке. Татуираха си въпросителни по гърбовете и пирони по дланите. На върха на света бяха сами. Викаха линейката, когато щеше да има бременно момиче. Пожелаваха си нечестит рожден ден. гледаха се как падат. Бродеха из града и рисуваха пиано без клавиши по сивата тишина, загърбили всички мрачни мисли. Рецитираха Хамлет с по два черепа, за да се чувства изобилието, които после чупеха в гнева си, а други жертви винаги се намираха. Губеха се в бялото, в квадратните неща и в детството си, когато са тръгнали нагоре към небето. Техният първороден грях беше тъгата. Ядяха портокали с цвят на изтрито червило в кухненския асансьор и никога не взимаха мерки, защото знаеха, че нищо не е случайно. Имаха колкото залези поискат. Бяха с крака във въздуха и глава на земята. Знаеха скоростта на мрака. Спяха с призраци, защото нейде там са играчките. Бяха размазани, съблечени, пишеха хайку, зовяха се с ‘ЕЛА!’ и с непознати имена. Катереха дървени стълби, за да погледнат от покрива. Имаха серийни случаи на опознаване. Имаха добри тела, с които стигаха до крайности. Обичаха безопасни игли и боб със зеле, и понеже бяха българчета – обичаха и наште планини зелени. Бяха кутии с надпис ‘Чупливо’. Събираха мидички и раковини в буркани за зимата. Плуваха по бельо, вместо бански, следваха огъня, ръцете им се извиваха назад, губеха паметта си и тогава бяха руси и еротично шепнещи с мексикански акцент ‘I don’t know who I am’, докато не се зашеметяваха и после правеха любов като обезумели, защото не помнеха, че не им е за първи път. Бяха скитници между звездите. През лятото се вдъхновяваха, виждайки табела към друг град и километрите до него. Бяха по пътя, бяха и някъде на картата. Имаха еднопосочни билети в обратна посока. Возеха се в безугледно празни влакове, с бельо и снимки в един и същи джоб. Непрекъснато пренасяха багаж, който не можеха да носят и не знаеха къде да го оставят, защото никъде не се задържаха. Те бяха във водата, baby! И всичко беше между тях. Те излизат от водата, baby, водата, по чиято повърхност се отразява лунната пътека и е толкова истинска, че още малко биха тръгнали по нея, ако не бяха коленичили, за да си прехапят една на друга вените. И тогава вече нямаше страх от високото и можеха да скочат от моста.