Събудих се от будилника. Отново тъжна. Навън- мрак, обаче е свежо. Направих си кафе докато дойде таксито. Излязох на терасата и се заслушах в тишината. Няма шум, дори не си спомням птици- само аз и чашата.
Очаква ме пълен ден- 2 града, влак, срещи с непознати, преструвки и искреност, искрени отговори на преструвките и отговори на искреността с преструвки, но никога съвпадения. Никога!
После правя "нужните" измислени неща и нямам време да поговоря със себе си. Сърфирам заедно с вълната и не ми пука от вятъра, не се замислям. Вървя наникъде, защото няма "натам". "Натам" е само мечта, а мечтите са прекалено голяма привилегия за мен. Нямам право/време да мечтая, нямам право да се смея, нямам право да живея както искам, нямам право да изразявам себе си. Прекалено е истинско, не може. Как така ще излезеш без дрехи навън? Как така ще нарушаваш правилата?! Как така няма да се усмихваш, когато ти се плаче?! Как така ще си ти, когато всички са фалшиви? Не може!
Сега съм тук, някой е срещу мен и спи. Той е фалшив. Дори когато спи е фалшив. А АЗ съм отвън и тичам в безкрайното жълто поле. Пътувам. Имам откраднати минутки, за да помечтая...
Ще бъде, вярвам...
Е, това беше, свалена съм на земята, връщам се в реалността.