Есен в София.
Къщата на "Стамболийски" 116. Стара кооперация, в която живеят героите на ненаписана книга - цигани без начало и без край, бродещи в своята реалност, която няма нищо общо с трамваи, сметки и шефове. Къщата е стара, жълта и очукана. Кожата й е пореста и диша тук-там. Изтропана е между всички останали нормални сиви кооперации, в които живеят семейства с две деца и дядовци с кучета. По наръбените й балкони са простряни цветни килими - простряни, не, по-скоро небрежно метнати на криво. Над входа виси неонов номер 116, който сигурно свети вечер. Полуголо циганче тича засмяно от сърце и изчезва.
Короните на дърветата са златно-медни корони на царици, които греят след ознаменувана победа. Завъртат се бавно и прелестно, слънцето грее върху подпряното на стъклото ми лице. Всичко трае миг, докато профучавам с подивялата маршрутка в насрещното движение.
Градинката пред Народния сутринта.
Днес не бързам на път за работа. Нарочно избирам дългия си маршрут, за да забележа бавно и спокойно всичко.
На Македония 3 жени в работни престилки - гостенки от миналото, продавачките метат пред магазините, а други пушат, мъже в костюми и хора и много много коли, тръгнали за някъде. Бавно. Алабин. На ъгъла на графа оправят сградата и е цялата в скелета, бързо отскачам през СГХГ с надеждата да видя стария професор, но него го няма, излизам от галерията и влизам в омагьосаната градина. Топло е и слънчево. Фонтаните са пуснати, шахматистите вече играят скупчени в добри дружинки, един метач мете шумата, а друг почиства червените стени на театъра с пароструйка.
Прекосявам бавно дърветата и изчезвам.
Градинката на Народния следобед.
После се появявам отново. Човекът продължава да почиства театъра. Фонтаните са спрени. По водата лениво се носят разноцветни листа. Малко черно куче води едно момче с раница. Качва се на ръба на фонтана и гледа учудено и иска да скочи, но стопанинът му го дръпва. Усмихнато бебе прави своите първи стъпки, а майка му го поема с разперени ръце и се смее. Шахматистите продължават да играят шах и на F4 пада листо.
Вдигам лице нагоре и светът спира.
С периферното си зрение и с всичките си зрения виждам - сияещи златни листа летят навсякъде около мен. Сред тържествен миг на тишина и слънце.
А после прекосявам бавно дърветата и изчезвам....