Гледаш право в мен с кошница цветя на коленете, в дъжда. Докато тихи звънчета в дърветата шумят меко. Ти казваш, че звънят за мен. Само за мен.
Безкрайни полета със златисти класове се преливат съскащо. Вятърът вече е друг мирише на листа и изгорели гуми. Слагам ръце на очите си и си представям червено от цъфнали макове поле, изгряващи една по една звезди. Това е нещо, с което бих могла да свикна.
Дъхът ми е пушек, издишам и го дърпам отново навътре. В джоба ми на смачкано листче е написан адрес. И есента и тя си отива. По тъжна от мен. По тротоара в мекия следобед отивам в парка при дърветата, за да ги гледам и да ми е тъжно. И аз мога да бъда дърво, мога да бъда пейзаж, сухи цветя, прашна мъгла...
В парка въздухът е топъл, приятен за дишане, глезените ми потъват в листа. Един мъж снима една жена. Те нямат лица, но това няма да личи на снимката. Листата са красиви обаче, тя ги хвърля с несигурен жест, те се разпиляват и тя се губи в цветове, апаратът просветва и порязва хармонията. Ще излезе една обръсната есен. Другите хора просто ходят. Понякога проговарят и от тях капят еднакви думи. А аз се усмихвам - под кърваво червените и златни листа е погребана поезията.
Става тихо, когато мисля за нещо друго, става и по студено и тъмно, по-тежко. До сутринта ти вече си си тръгнал и аз съм сама. Очите ми са подути и възпалени, слънцето залязва вече и вече само върховете на дърветата изглеждат будни. Две момиченца са се качили на счупената пързалка и се смеят. Най-сетне смехът им доплува до мен, но е изкривен и страшен, като на Баба Яга, като на кукли, на които им е даден глас.
Прибирам се, когато вече въздухът мирише на зима, под оранжевата светлина и и аз съм оранжева. Нещо винаги липсва, затова всичко изглежда накъсано. В лилаво щеше да отива повече.
Търсиш ме. В сумрака - червени отблясъци и тежко хриптене на кучета. Въжетата им свършват в твоите ръце, а ти изправен гледаш право в мен.
-Накарах дърветата да звънят- казваш-само за теб. Само за теб.