майка ми ми каза, че съм безчувствена. аз пък й отвърнах, че имам добър учител.
нататък е ясно.
когато светът те изхвърли от себе си, започваш да живееш в болката си. в нея, с нея, за нея. чуждото нещастие става еквивалент за прозаичност, просто не го забелязваш.
да опитвам ли?
уморих се.
а глупавият свят не ще и не ще да ме изплюе, дъвче ме като жилава мръвка, сякаш съм единствената, която ще го нахрани.
и тук се очаква да се извиня..
за няколко месеца успях да натрупам толкова извинения за казване, за колкото не ми стигнаха 17 години.
съжалявам, но не мога. омръзнаха ми всичките тези обяснения, изстискани малко по малко.
в самотата си човек усеща своята цялост.