влизам в хола и ги намирам съвсем чужди - случайно приютилият се цецо от търново и денка заети с фонокарти и прахчета както винаги. от компа на дидо тече хипхоп. всичко се пържи...
влизам пак три часа по-късно, там е и дидо,а ситуацията е абсолютно, абсолютно същата (кърт кобейн умря, сменете кметаааа). и тогава ме удря, като накякъв хубав леден вятър, усещането че съм се откъснала, олеквам, отдалечавам се от вас, хора, и е толкова хубаво това. нищо, че сте заели моето място, наредили сте мебелите по свой вкус и сте счупили дръжката на любимата ми чаша. вече съм недосегаема, а вие, вие не сте няколко отделни същества, вие сте вие, и аз не съм от вас.
това е хубаво
снегът
днес в колената ми сякаш има пирони, но дори те ми харесват - при всяко завъртане на педалите си спомням : камъни, небе сняг, пет часа блаженно драпане нагоре през мальовишките преспи, езерата са се скрили, в хижата има свещи и значи сигурно е свещенно, топлината и бузите ми горят от една тайна.
нищо няма нужда да бързам, да взимам решения, да давам обяснения, хиля се, губя ценни работи и ги намирам пак.
толкова много смях. може би въпреки всичко получих желаната си свобода, мернах я в някакво огледало, знам ли. боже, как се случват тези работи...