Вчера избягах. Няма сила да ме догони. Изтичах с несгъваемите подметки и не видях, че свети червено. Поглед. И поглед. Разминати. Така трябваше да е.
Чакаше. Аз чаках с него. Вървеше към друго чакане.
После не спрях да мисля колко смела съм била преди, как дори сега ми е болно, но тогава полудявах, защото знаех, че сега ще ми е само тъжно, с вкус на носталгия и без желание за продължение. Частите познание за себе си, все пак надхвърлят тези в съзнанията на останалите. Това е добрата новина.
Радвам се, че няма ужас в разширени зеници и сълзи, които никой не вижда ... покапали върху цимент, или гранитогресен теракот. Смесица от кафе с мляко, червено вино и фанта портокал, засъхнали петна до мен, които подсолявам. Не ми се налага да слагам в устата си неща, които присядат на гърлото, дори и с цената на топлината, която разливат после из артериите ми. Все още съм силна. Сега вече леко тъжна, че отминава. Не мога още да кажа, че е отминало, защото се вълнувам. Волята ще го отмине.
Все пак изтриването на всякакви комуникиращи субстанции от не-възможни-за-докосване-материи върши работа.
Паметта е много ценна, когато ти върши услугата да е неуслужлива. Просто забравяш ... и тва е много яко. Помня само, че някъде из числата имаше 72 - толкова се радвам, че не помня подредбата. Имаше и две единици една до друга, но точно къде?
Хубаво е, че някои постъпват невъзпитано, дават ми преднината да се чувствам не-сгрешила. Не е грешка да се откажеш да се бориш, след като в тази борба умираш, нали? Все пак си имам предел.
Аз почуках един път на вратата на лудницата, хубавото беше, че нямаше звънец.