предишната зима, когато ми се струваше, че още има сезони, се прибирах през улиците с премерени жестове trinity & neo all in one. загребвах мъглата и треперех от студа. трудно ми беше да установя къде са ми краката, но се движеха леко, леко и без усилие. намествах главата си с future prophecies, с черния дракон, който си представях, че яздя. вместо крака, вместо кола. и сега е така, разбрах преди малко. усещам студен дъжд по гърба си, но не и отвътре, където има сърце. отвътре все още излъчвам топлина в кълбо от въглени и пепел. унесът е същият, но важно ли е, не знам. придвижвам се към къщи като миналогодишния звяр. дори намествам люспите си. а от ушите огън бълвам и не, няма друга истина, освен животинска концентрация. въпросът е само, кой ще ослепее пръв?