Помня с педантична точност сладкарниците от детинство. Витрините с пасти с маслен крем, стъклата които обхващаха цялото ми полезрение, луминисцентно бялата светлина и русата продавачка, която, не, не продаваше пасти, а вълшебства. Шоколадът беше с превъзходен вкус, цветчетата върху тортите изваяни, а бозата ... о, няма подобно усещане.
Сладкарниците на соц. реализма са ми безумно скъп спомен.
От сегашната ми гледна точка разсъждавам различно. Маслото от същите пастички беше престояло със седмици и се стрипчеше по небцето, вилиците бяха никелови и с изкривени зъбци, чинийте РСВ все бяха изпочупени, столовете скърцаха тромаво върху циментовия под.
Но са ми толкова скъпи, както само един детски спомен може да бъде.
Случайно попаднах в Орлово гнездо в Банско, случайно, колкото да се върна в соц реализма от моето детство.
Голямо помещение, без спомен от уют. Колони с навити гирлянди, в стила на стар български филм. Келнер с изпоцапана /иначе бяла/ риза и леко окъсели черни панталони /който обаче без спомен от химикалка и листче, ще запомни всичко от поръчката, и като ти носи яденето - няма да те пита "А шопската, за кого беше?", оказвайки се, че никой няма шопска/. Пепелник, стар, очукан и метален. Тоалетните приключение. Вентилация - мираж. Първичният инстинкт към свободно дишане - ерес. Цени - социалистически.
Това е кръчма в центъра на Банско, вероятно в един от последните си сезони. Хем не ми е приятно, чисто физически да съм вътре, хем ми е страшно мило, като знам, че я има. Странно се чувствам, като колапс във времето, с тирбушонена дупка в паметта.
Наистина е странно. И безкрайно приятно да знаеш, че някъде се завръщаш в детството си, колкото и неприятно да е това място сега за теб.