напоследък страдам от необичайно странни пристъпи на параноя.
онзи ден докато пътувах в 102, той се тресеше толкова страшно, че аз мислех или че
а. е спукал гума (точно там където седях аз при това...), или
б. ще катастрофираме по нанадолнището към Землянееее!!
на следващия ден се връщах уморена от театър и минавайки покрай единия от десетината нови строежи в милия ми стар квартал, обзета от бурни мисли заради бушуващите (почти ураганни) ветрове, които ми пълнеха очите с пясък и разрошваха косата ми с огромна злоба, през ума ми точно мина мисълта: "Ето, това е. Идва краят на света...", и както си го помислих, вятърът събори една страшно дълга ламаринена ограда на около два метра от мен....
беше доста стряскащо.
и точно тогава не исках да бъда сама... чувствах, че дори и да беше дошъл истинският Край, ако при мен имаше някой, на когото да кажа, че се радвам, че съм го познавала, и когото да прегърна, нямяше да ми се струва страшно и ужасно-- щях да бъда спокойна...