"казах ти да пратиш още от твойте хора", драматично крещи човекът с черното палто право в яката си. косата му се е слепила в неподражаема прическа, феждите му са заплели храсталащи през челото му, вятъра плющи в яркожълтите опърпани найлонови пликове...
"знам, че ме следят", крещи, "сега ще дойдат да ме убият", всичко това в някакъв обикновен прозрачен неделен обед на кварталната главна улица с общината и майките с колички... вятъра отваря подгизналото с кал палто "ААААА", крещи човекът и никой не го зяпа неделикатно освен две хлапета.
денят е замръзнал. въпреки вятъра, въпреки слънцето. нищо не се случва, никой не мърда, никой не говори, никой не върви по улицата. в неделя следобяд навън са само лудите и техните гласове. някой играе на детективи.
вървя по замръзналите локви, увита в шалове и якета, и се чувствам тотално опразнена, без идея, просто вървя и попивам гледките. тъмнокафявият парк. листата под леда на езерото с лилите, ескимосите по улицата - чифтове очи в шарени ветроупорни пакети, найлоните, които се ветреят по дърветата.
вървя и се опитвам да разбера, какво бих могла да направя с ден като този, освен да разхождам кучето до безкрай, или да чета романи в кухнята. какво бих могла да правя с ден като този или с друг като останалите от живота си. дни в които нищо не е чак толкова замръзнало, колкото самата аз. дни, които наблюдавах да изтичат.