Господи, колко лесно си отива живота...и колко тъжно..как боли само....Толкова боли, че за болката дори няма думи. И всеки ден говорим за смъртта като за нещо най-обикновено, гледаме я, дори се шегуваме, държим се така, сякаш всички сме свикнали с нея и не е нищо особено, и тогава..някой близък си отива от нас и осъзнаваме колко сме малки и нищожни и безпомощни и ...как въобще не сме готови за това, което следва, и как нямаме думи и не знаем какво да кажем, когато някой приятел ни се обади по телефона, и как не намираме думи дори болката си да изплачем и как света се срива просто така, за момент, когато...мисълта, че никога повече няма да видиш този човек най-накрая си пробие път до съзнанието...И тогава идва болката. Хиляди пъти по-силна от всяка друга, защото не е за нас, а за някой друг, за приятел, който си е отишъл,и за всички, които остават. И най-боли от безпомощността. Просто нищо не можем да направим. Никой нищо не може да направи, за да ги върне. Никой нищо не може да направи за да намали поне малко болката на техните семейства, на техните приятели, нищо...