В един момент човек придобива имунитет към грозното и нищо у Човека не може да го отврати. И как да е иначе, когато си даваш сметка, че всеки е способен на всичко - на жестокост както към околните, така и към самия себе си. И тогава просто преценяваш, че болката е нещо обичайно, което ако и да не ни го причиняват, ние дотолкова сме свикнали с нея, че я търсим и предизвикваме.
Сега като седя и пиша започва все по-силно да ми се струва, че наравно с инстинкта за оцеляване и възпроизвеждане е заложен и инстинктът към съморазрушение.
Или пък той е онова изкривяване на природата, което ни е причинила способността да мислим? Въпреки че разрушението няма мн общо с мисленето. Парадоксално. Също като самото съзнаване и неспособността ни да съзнаем и приемем именно тази противоречива парадоксалност на света, в който живеем.